|
|
Начало  Разкази |
Monday, 06 September 2010 |
|
|
|
Една малка история от библиотека |
|
|
|
Автор Administrator
|
|
Friday, 29 January 2010 |
|
Една малка история от библиотеката
„Сигурно довечера има пълнолуние, защото днес всички читатели се държат неадекватно. Още от сутринта се появиха тримата местни луди и двама дрогирани. ” - си помисли Марга Иванова и затътри уморените си крака по стълбите към втория етаж. Тя беше най-възрастната библиотекарка в окръжната библиотека. На нейните години майка й вече беше пенсионерка и се грижеше за внучетата си. „Сега искат да се удължи пенсионната възраст. С памперси ли ще идваме на работа! А за младите няма свободни работни места. Колко много умни и чаровни момичета и момчета идваха тук на стаж, а сега са продавачки или сервитьорки. Онзи ден един шофьор на такси ми припомни, че аз съм го научила как се работи с каталозите, как се отчисляват и зачисляват книги. Горките деца! Трябва да чакат някоя от нас да се пенсионира или да умре, че да започнат професионалната си кариера. Дотогава ще са забравили всичко, което са учили!”
Тя сложи купчината книги на масичката и започна да ги подрежда по отделите. Сега беше сесия и много студенти идваха да вземат или връщат учебници и помагала. Читалнята беше препълнена. От хранилището непрекъснато се вадеха стари течения на списания и вестници и нови депозитни книги. Всеки търсеше материал за някой въпрос за поредния си изпит. Макар че беше претоварена в такива моменти, тя ги обичаше. Майчинското й чувство беше много над нормата, защото тя се грижеше за двете си дъщери, тримата си внука и всички млади, около нея. С придобитите, с годините работа, знания знаеше кой е автора на всеки учебник, коя статия точно къде се намира и за кои произведения изпитва професорът по възрожденска литература… Ето и преди малко едно момиче търсеше „Маркетинг” от някой си Дрибъл или Драбъл, а две момчета знаеха само, че учебникът им по „История на стария свят” е син. Е, някои имаха несериозно отношение към учението. Светът е голям и пъстър. Имаше и от читавото и от кьопавото. И винаги е било така. Дори, когато тя следваше преди близо четиридесет години. Вчера една студентка й обясняваше, че търси трите тома по западноевропейска литература от някой си Петев, Пътев, абе от преди половин век, когато вие сте учили по него. Естествено търсеше учебниците на Пешев. Толкова ли стара им изглеждаше? Уж все следеше килограмите си и модните тенденции. Напоследък започна да ходи и на йога. Ибсен беше казал „Младостта е възмездие!”
В този миг дочу тихичко хлипане от дъното на коридора. Стана и тръгна предпазливо в дългия лабиринт от рафтове с книги. Подмина една двойка ученици, която се целуваше. Позна ги. Бяха се срещнали тук, като връщаха книги един път при нея. После няколко дена все се засичаха, уж случайно, докато миналата седмица момчето се престраши и се запознаха. Тръгнаха си заедно. Колко пъти е била свидетелка на обяснения в любов из многобройните кътчета в помещенията с книгите, на събирания и разделяния на влюбени, на сцени от ревност, на тайни погледи и скрити въздишки, дори веднъж един мъж предложи брак на една жена, бяха разведени на средна възраст и работеха отсреща в банката. Беше получавала и покани за сватби от читатели, обикновено студенти, които са срещнали своята половинка в тази старинна сграда. Понеже беше романтична натура се радваше на любовта между хората и страдаше с изоставените. „Защо става така, че толкова подходящи хора не се забелязват? Гледаш ги едни и същи дрехи харесват. Едни и същи книги четат. Едно и също ги вълнува, пък тичат подир друг, а той не ги иска или виждаш как ще бъдат нещастни и нищо не можеш да направиш?” – си мислеше Марга Иванова докато търсеше кой плаче.
Беше младо момиче. Нито красиво, нито грозно. Едно такова безлично. Русоляво. Облечено в ръчноплетено синьо поло и черни джинси. Беше коленичало до гондолата с любовни романи и нещо търсеше по мокета.
- Какво има? Мога ли да помогна? – попита библиотекарката.
- Изгубих си годежния пръстен, докато търсех книги… - каза то и ревна на глас. – Беше с диамант… Много скъп… Преди месец ми го подари Мишо… Купил го е с парите от бригадата си в Англия. Всичките дал за него… Сега какво да правя? Как да му кажа довечера?
- Спокойно! Ще го намерим. Къде ходи?
- Къде ли не ходих… И в читалнята бях… и на долния етаж търсих „Психология на тълпите”… после стиховете на Бодлер взех… после бях на руската литература за „Престъпление и наказание” на Достоевски, но го бяха взели… след това ходих в читалнята да чета едни статии от списания… и в тоалетната бях… после дойдох тук да си взема нещо от Сандра Браун… - нареждаше момичето.
- Кога забеляза, че ти няма пръстена?
- Преди малко.
- Как така ще падне пръстен от ръката ти и няма да забележиш? – учуди се Марга Иванова.
- Че той не беше на ръката ми, а в джоба на панталона ми. – хлипаше от отчаяние младото създание.
- Защо ще носиш скъп годежен пръстен в джоба си? – недоумяваше библиотекарката.
- Защото не искам нашите да го виждат. Те не харесват Мишо. Казват, че е селски тарикат и иска да се подреди покрай мен. Не са прави! Той много ме обича. Никой не си избира къде да се роди и кои да са родителите му. Не е късметлия като мен – единствена дъщеря на архитект и лекарка, с голяма потомствена къща в центъра на града, вила на морето и още куп имоти… Много е добър. И красив. Ето вижте! – и момичето извади от джоба си малка снимка на чаровно усмихнато тъмнокосо момче. – Нали е сладък?
- Да. А сега да намерим пръстена! Първо ще проверим тук в гондолата. – и Марга Иванова започна пъргаво да вади дебелите романи. Както и предполагаше на дъното се появи пръстенче. Момичето веднага радостно възкликна и го грабна.
- Благодаря Ви, много Ви благодаря! Погледнете колко е голям диаманта! – каза то със светнали от щастие очи и й подаде съкровището си. Хобито на възрастната библиотекарка бяха бижутата, затова имаше доста познания за тях, нищо че в личната й колекция имаше само златна венчална халка и няколко сребърни колиета и обеци. Тя взе пръстенчето и веднага разбра, че това е евтина имитация – позлатен метал и стъкло. Колко много може да ти каже един малък предмет за същността на човека! Значи родители на момичето все пак бяха прави! Как да му каже сега истината, че е излъгано и употребено?
- Нали е красив годежният ми пръстен? – не скриваше радостта си момичето и Марга Иванова откри голямата промяна, която беше настъпила с него. Любовта го правеше неземно красиво.
- Защо не занесете пръстена на някой златар, за да го оцени? Така ще знаете точно колко карата е диаманта му. Процедурата е бърза и никак не е скъпа. Малко по-нагоре по улицата има един. Много е добър. Идете сега! – деликатно я посъветва библиотекарката и на ум се помоли да послуша съвета й.
- Може с Мишо да отидем. – отвърна момичето и тръгна по коридора тананикайки си.
- Не е етично да се води мъж при златар, който да му оценява подаръка! От опит го знам! – провикна се Марга Иванова.
- Права сте. Ще намина някой ден сама. – долетя гласът на момичето откъм стълбите за първия етаж.
„Дано по-скоро го направиш, за да разбереш какъв е избраникът ти. А дали това ще промени нещо?” си каза тихо библиотекарката и тръгна да се погрижи за други млади с проблеми в библиотеката.
Бисера Дживодерова
|
|
| |
| |
|
|
